Глава седма - Доказателства чрез улики (Jndicien) и съдопроизводство

Съществува една общоприета теорема, способствующа за измерване степента на верността при един факт; на пр., доказателствената сила на уликите, представени по някое обвинение. Ако доказателствата на едно събитие са зависими едно от друго, т.е. ако уликите взаимно се доказват една друга, тогава вероятността на събитието е толкова по-малка, колкото повече доказателства се представляват, защото об стоятелствата, които отслабват предшествуващите улики обе зсилват и всички последуюши. Ако доказателствата за едно събитие зависят съвкупно, само от едно, тогава числото на доказателствата не може нито да увеличи, нито да намали вероятността на събитието, защото цялото им значение се основава само на едно доказателство, от което и зависят. Ако доказателствата са съвършено независими едно от друго т.е., ако уликите се подкрепват от други доказателства, тогава вероятността на събитието печели от числото на представените доказателства, защото ако едно от тях падне, то не може да има никакво влияние върху другите.

Аз говоря за вероятността в отношенията на престъпленията, които за да бъдат наказани, трябва да са несъмнени. Но това няма да се види чудно на оногова, който здраво обсъжда; понеже, взето строго, моралната вероятност е само едно правдоподобие и то такова, което се казва вероятност, тъй като всеки разумен човек изходящ от стремлението към деятелност, признава като такава всяка спекулация, която превъзхожда обичая. Вероятността, която се изисква за признаванието на известно лице за виновно не е друга, освен оная, която всеки човек би определил за най-важните действия от живота си.

Доказателствата за известно обвинение може да се раз делят на съвършени и несъвършени. Съвършени наричаме такива, които съвършено изключват възможността за невин ност; несъвършени; ония, които я не изключват. За първата е достатъчно едно само доказателство за осъждение; за по следните са нужни толкова доказателства, щото взети заедно, да могат да съставят едно съвършено доказателство; т.е. ако всяко доказателство, взето само по себе си, изкарва невинността на обвиняемия като невъзможна, то схожданията им в едно лице прави невъзможна мисълта за невиновност. Трябва да забележим, че всичките несъвършени доказателства на които може се противопостави оправданието, стават стават съвършени щом обвиняемия не се защищава достатъчно. Но тая морална вероятност, която задържа някои доказателства, може по-лесно да се почувствува, отколкото. да се определи; затова за мисля, че оня закон е най-добър, който заедно със съдията туря на зелената маса и заседатели (ассесори) по жребия, а не по избор, защото в такъв случай незнайно, решаващо по чувство, гарантира по-голяма сигурност, отколкото науката, която повече пъти решава по частни мнения. Гдето законите са ясни и определени, задачата на съдията се ограничава само с това, щото да турне в известност събитието. Ако за откриване доказателствата на известно престъпление са нужни изкуство и находчивост; ако за излагане на последствията е нужна по-голяма ясност и точност, то за обсъждението му не е нужно друго, освен обикновен, здрав человеческии разсъдък, който много по- рядко лъже, отколкото знанията на съдията който се е навикнал, щото във всеки подсъдим да вижда престъпник и всичко да превежда под една изкуствена система, която е спечелил чрез знанията си. Щастлив е оня народ, законите на когото не са вече предмет на науката. Най-полезен закон е оня ,според който всеки се съди от еднаквите с него положение, защото, където въпросът се касае за свободата или до участта на живота на един гражданин, чувстват предизвикани от неравенството трябва да мълчат; съзнанието пък на превъзходството, с което щастливият гледа на неещастния, както и ожесточението, с което нископоставеният гледа на високопоставения, не трябва да имат никакво влияние върху присъдата. Но ако от престъплението е ощетено някое трето лице, в такъв случай съдиите би трябвало да бъдат по наполовина от положението на обвиняемия, и ощетения; тъй че всеки частен интерес, който неволно би дал друга наружност на нещата, би срещнал един противовес и всичко би заглъхнало пред закона и правдата. Справед ливостта изисква още и това, щото в кръга на известни ограничения, обвиняемият да има право да отстранява ония, които смята за съмнителни; ако такова право му е предоставено без ограничение, то при едно последващо осъждане, трябва да се приемне като се изхожда от самия него. При съдиите трябва да бъдат публични; също като доказателствата и обвиненията трябва да стават публично, за да може об щественото мнение, което може би поддържа обществото и, което може да турне юзда на насилието и страстите; за да може народът да каже- "ние не сме роби, ние имаме защита" - ободряваща съзнанието, което за един суверен, който разбира интересите си, струва много-повече, от колкото най-приходоносни данъки. Аз няма да се впускам в навеждание нужните предпазителни мерки за подобни учреждения. Аз не бих казал нищо, ако би било нужно всичко да кажа.