Шеста глава - За предварително-следствения затвор

Общеприето, при все, че е противоречащо злоупотребление, щото вместо да се преследва целта на обществото, което уж трябва само да гарантира съзнанието на личната сигурност да остави на усмотрението на онова длъжностно лице, което е натоварено с изпълнението на законите, щото да хвърли един гражданин в затвора, да лиши от свобода един неприятел, под предлог на нищожни основания, а един, приятел, въпреки най-съществените признаци за виновността му, да го остави ненаказан.

Затворът е наказание, което предшества всички други наказания до произнасяне виновността, но тая му особеност не изключва характеристичността на всяко наказание, защото само законът може да определи случаите, при които гражданинът го заслужава.

Прочие, законът определя ония признали на известно престъпление, които оправдават задържането на обвиняемия и до пускат възбуждането на предварително следствие против него, както и наказанието му.

Мълвата, бягството, извънсъдебното признание на обвиняемия, както и това на съобвиняемия, заканванията и постоянно неприятелското настроение против пострадалия, обективният състав на престъплението и други подобни признаци, са достатъчни доказателства, за да оправдаят задържането на един гражданин. Но тия доказателства трябва да са определени от закона, а не да се определят от съдиите, постановленията на които винаги унищожават политическата свобода, щом представляват друго нещо освен специалните приспособления на принципа, който е прокаран в един общ закон.

Колкото наказанията са по-леки, колкото нещастието и гладът са по-редки, колкото по-често състраданието и человеко-любието пробиват железните врати на затворите и завладяват неуморимите, затвърделите служители на правосъдието, толкова повече уликите стават по-слаби, на основание които законите постановяват задържането.

Човек, обвиняван в известно престъпление и хвърлен в затвора, оправдан, не трябва да носи петната на безчестието. Колко римляни, след като са били обвинявани в най-тежки престъпления, а след това признати за невиновни, са били уважавани и възнаграждавани с почетни места от народа!

Защо прочие, в наше време участта на оправдания е съвсем друга? Защо ни се вижда, че в днешната наказателна система и в общественото мнение, идеята на силата и надмощието като че унищожават идеята на правосъдието? Защо в един и същи затвор безразлично хвърлят както подсъдимите тъй и задържаните по съмнение? Защо вътрешната сила, която пази законите е разделена от оная външна, която защищава трона и народа, когато двете би трябвало да бъдат съединени? Първата, посредством общата опорна точка на законите, била би доведена във връзка със съдийската сила, без да зависи непосредствено от нея; и славата, която е свързана с великолепието и блясъкът на военното тяло взема позорния път ,който- както при всичко, което прави впечатление на народа - повече има значение за формата, отколкото за предметът както например, опитът ни учи, че според общественото мнение, военните затвори са по-малко позорни, отколкото затворите на гражданската власт. Народът, нравите и законите на когото остават поне с едно столетие назад от умственото обогатяване на друг един народ, винаги е съхранявал ония варварски възгледи и сурови идеи, които са били достояние на нашите прадеди.