Глава четиридесет - За фискуса (държавната хазна)

Имало е времена, когато не са съществували други наказания, освен паричните - тогава престъпленията са се смятали за недвижимо имущество на княза; отправените към публичното спокойствие действия са му служели като приходоносен източник; а оня, комуто е била възложена длъжността да я защищава, имал е интерес да я вижда нападана. Значи при налаганието на каквото и да било наказание, водила се е препирня между фискуса (който прибирал паричното наказание) и престъпника, спорен граждански въпрос, който повече е частна, отколкото държавна работа. На фиска били дадени други права, освен необходимите за защищаване общественото благо, вследствие на което върху обвиняемите падали обременения, които не са били в никакво съотношение с необходимия пример. Значи, съдията повече е адвокат на фискуса, отколкото безпристрастен изследовател на правдата; поверенник по работите на държавното съкровище, а не защитник, служител на законите. Но понеже при тая система, признаването на известно престъпление не е било друго, освен, признаването на известен дълг към фискуса, то около това именно се е въртяло цялото углавно съдопроизводство. Признаването на виновността, признание, което е устроено така, щото да оправдава претенциите на фискуса и да не им създава никаква вреда-е целта около, която са се стремели всичките действия на углавното съдопроизводство. Тъй си върви работата даже и до днес, понеже действията преживяват за дълго време причините. Когато няма признание, тогава изобличения с неопровержими доказателства престъпник се отървава с такова наказание, което е по-леко от обикновеното; когато няма признание, обвиняемият не може да бъде осъждан на наказание за други престъпления, каквито може би е извършил.

Гдето пък е постигнато известно признание, съдията грабва тялото на престъпника и го разкъсва- съгласно с методическите формалности. Признанието на обвиняемия съставлява необоримо доказателство, което за да бъде по-малко съмнително-съдията подхвърля обвиняемия на мъчения под изтезанията на болката, когато извън съдебното признание, дадено при най-голямо спокойствие, без страх от каквото и да е изтезание, не е достатъчно за осъждане. Отказват се от изследвания и доказателства, които биха могли да хвърлят нова светлина върху събитията, които обаче биха преградили пътя на претенциите на фискуса; не вследствие нещастието, което би постигнало обвиняемия, не от слабост, се отказват понякога да го изтезават, но за да не изгуби фискуса- това е било важното същество във въображението на съдиите- в някои от изказванията си. Съдията става неприятел на обвиняе мия, на един окован в желязо човек, предаден на злоща-стието, на мъченията, на едно жестоко бъдеще; той не търси правдата; в обвиняемия вижда престъпника, туря му при мки и вярва, че ще изгуби, ако го не хване в тях и мисли, че е накърнена вярата му в непогрешимостта, която- почти във всички работи- се преписва на човек. Индициите, които дават повод за задържане са в ръцете на съдията; за да докаже известно лице невиновността си, предварително тря бва да бъде обявено за виновно т.е. да се предизвика нас тъпателно съдопроизводство.

Това е углавното съдопроизводство почти във всички части на просветената Европа в осемнадесето столетие! Истинският, информационния процес, т.е. безпристрастното изследвание на обстоятелствата- изследване, каквото се изи сква от разума, както военните закони го прилагат, както даже се прилага от азиатския деспотизъм, когото спокойно и равнодушно разглеждат обстоятелствата- твърде рядко се случва в нашите съдилища. Какъв ужасен лабиринт от чудни глупости, на които- без съмнение- по-щастливото потомство едва ли ще повярва! Само философите от онова време ще узнаят от наблюденията над човешката природа, че и такава система е била възможна.