Втора глава - Произхождението на наказанията. Правото за наказание

От политическата етика не трябва да имаме надежда за каквато и да е продължителна полза, ако тя не се крепи на незаличимите човешки чувства. Всеки закон, който пренебрегва това правило, ще среща винаги препятствие, което най-сетне ще побеждава, също тъй, както малка сила като се употребява непрестанно, най-сетне препятствува на най- силното движение на известно тяло.

Ако се вгледаме в сърцето си ще намериме в него основните принципи за действителното право на суверена, относително наказванието на престъпленията.

Никой не е се отказал доброволно от припадающата му се част лична свобода, просто от уважение към общественото благо. Такава фантазия се среша само в романите. Ако това беше е възможно, всеки би пожелал, щото договорите, които свьрзват всички други да не свързват нас; всеки става опорна точка на всичките земни взаимни действия.

Увеличението на човешкия род само по себе си- макар и незначително- но далече превъзходящо средствата за преизпитание и оставените на самата природа за удовлетворението от постоянно създающите се нужди, принуди първите диваци да се сдружават едни с други; първите сливания трябваше да се заместват с други, каквито се създадоха, за да противостоят на другите на по-първите, следствие на което военното положение премина от индивидуумите към народите.

Законите, с условията под които независимите и разединени човеци се съединили в едно общество, за да избегнат състоянието на непрекъснатите войни и най-сетне да се използуват от свободата, която остава безполезна, докато съществуването й не е осигурено.

Те пожертвуваха една част от тая свобода, та да могат да осигурят и спокойно да се наслаждават на останалата. ония части от свободата, които е пожертвувал всеки един от общото благосъстояние, взети на цяло, съставляват народния суверенитет, законен пазител и управител на когото е суверенът. Но не е било достатъчно, щото това общо благо дабъде само събрано; трябвало е да бъде осигурено от нападките на единичните лица, чрез които всеки се стремял за туй, щото не само да отвоюва от общото благо обратно честта си, но да си присвои и частите на другите. Той се е стремил щото чрез влияние върху чувствата да възпрепятствува на деспотическата мисъл на индивйдуума за възвръщането в стария хаос законите на обществото. Тия влияния върху чувствата са наказанията,: които са угрожавали престъпниците на законите. Аз казвам влияния върху чувствата, защото опитът учи, че масата не туря в зависимост отношенията си нито от твърди правила нито пък се придържа иначе към страната на оня всеобщ на разлагание, когото съхраняваме във физическия и духовния мир, освен чрез влияния, които непосредствено се докосват до чувствата, постоянно висящи пред духа и които служат като противовес на насилственото впечатление на частните страсти, противопоставени на общото благосъстояние. Нито красноречието, нито декламациите, нито възвишените истини са достатъчни за ограничението за по-дълго време ония страсти, които са възбудени чрез непосредственото влияние на нещата. Значи, необходимостта е, която е принудила човеците да отстъпят една част от свободата си; за това значи става ясно, че всеки гледа да отстъпи на обществото една, по възможност по-малка част, даже не по-голяма отколкото е необходимо, та да принуди всички други да го защищават. Сумата от тия по възможност малки части създава правото за наказание; а онова, което излиза вън от това е злоупотребяване а не справедливост, то е факт а не право, защото наказания, които прескачат необходимата мярка за запазване общото благо са - по съществото си - несправедливи; колко- повече, прочие, са справедливи наказанията, колкото по света и неповредима е сигурността, толко по-величествена е свободата, която суверенът запазва за поданниците.