Глава двадесет - Неизбежността на наказанията. Помилване

Онова, което преди всичко трябва да застрашава престъпниците то не е жестокостта, но неизбежността на наказанието; значи, бдителността на властите и оная строгост на неумолимия съдия, която разбира се само там е полезна добродетел, където се основава на едно легко законодател ство. Увереността, че ще настъпи известно наказание, ако и да е то леко, винаги ще произведе много по-силно впеча-тление, отколкото страхът пред едно много строго наказание, но което не изключва възможността за избягване наказани-ето; защото най-малките страдания, - ако само несъмнено се опасяваме от тях- създават страх, когато пък надеждата-тоя небесен дар, който често замества всичко друго, държи много далеч от себе си и даже и самото въображение каса-телно най-големите страдания, особено ако се подкрепва с това, че алчността или слабостта твърде често създават сни-зхождение в наказанията.

Някои не наказват за малки престъпления, ако пострадалият опрости виновния; без съмнение това е особено благодетелно и човеколюбиво, но е вредно за общото благо, като че един гражданин без да вземе публична длъжност, може да създава необходимостта за даване публичен пример, като се отказва от удовлетворението за причинената му вреда! Че нали правото за наказание не е предоставено на единичен гражданин, а на всички или на суверена. Ощетеният може да се откаже от принадлежащата му част от това право, но никога не трябва да унищожава правото на всички други.

Колкото наказанията са по-леки, снизхождението и помилването (опрощаването) стават по-малко нужни. Щастлив е оня народ, в средата на когото помилването би станало вредно! Прочем, помилването, оная добродетел, която понякога гарантира за суверена едно възнаграждение за изпълнението на всички други, от него длъжности в качеството му на регент, трябва да бъде съвсем изхвърлено от едно съвършено законодателство, което предписва леки наказания и бързо, правилно производство. Тая истина ще се види жестока на ония, които живеят с правилата на криминалната ни система, при която опрощаването (помилването) и извинението са толкова необходими, колкото и законите безсмислени и присъдите жестоки. Тук помилването е най-хубавата привилегия принадлежаща на трона, най-желателния атрибут на суверинитета; изражение на неодобрението, което великите покровители на публичното благо, мълчаливо дават да се разбере в отношение към някои закони, които при всичките си недостатъци, предразсъдъци на столетието, при едно- състояще от много томове- заповедващи благоговение пред едно голямо число коментатори, оръдие, при отегчителното великолепие на нескончаемите формалности-има на страната си и съгласието на най-нахалните, но не-опасни полуучени. Но като се вземе в вид това, че снизс-ходителността е добродетел, която се създава от законодателя, а не от изпълнителя на закона; че тя трябва да произхожда от закона, а не от всяка единична присъда; че най-сетне ако се покаже на хората, че престъпленията могат да намерят помилване или че наказанието не е необходимо следствие от престъплението- допуска се надеждата за по-стоянна безнаказуемост и събужда вярата, че гдето е въз-можно помилването, рсъжданията, които не могат да бъдат помилвани, са резултат на силата, а не на правото. Какво, обаче, може се каза, ако князът прави милости (помилвания) т.е. на дадените обещания на частни лица им дава публична безопасност и частния акт на едностранчивата добродетел прави задължителен за обществото, чрез обявявянието му за ненаказуем? Значи, законите трябва да са неумолими; но неумолими трябва да са ония, които се приспособяват към единични случаи. Но добър, снизходителен, човеколюбив е законодателят; мъдрият архитект като строи зданието си на основание себелюбието, общият интерес за него е нищо друго, освен резултатът от интересите на всекиго единично. Тогава няма да бъде принуждаван, щото чрез особени закони и неправилни вмешателства да отделя общественото благо от частното и на картината на общественото благополучие да поставя за подножие страхът и недоверието; като положителен и чувствителен философ нека позволи на хората- негови братя- спокойно да се ползуват от оная малка част щастие, която им е определила неизмеримата, вечната система, на едно от кюшетата на земното кълбо.