Глава седемнадесет - Изгнание и конфискация

Който тревожи общественото спокойствие, който се не-покорява на законите т.е. на условията, под които хората взаимно се търпят и защищават, трябва да бъде изключен от обществото т.е. да бъде изгонен. Изглежда като че ли изгонването би трябвало да се касае до всички ония, които се обвиняват в някое тежко престъпление, при това, при все, че не са силно уличени, но все пак има силно съмнение; но затуй пък е нужен законът, който би дава по възможност по-малко място на своеволието, който по-възможност да е по ясен, които турят поданиците пред избора или да се страхуват от него или в противен случай да очакват вреда, при все и осъдени, но все пак им остава свещеното право, да могат да доказват невинността си. За изгонването на един поданик, на един за пръв път, обвиняем са значи нужни много по-важни основания, отколкото за някой чужденец или пък за някой, който често пъти е обвиняван.

Но трябва ли оня, който завинаги се изключва от едно общество, член на което е бил, да бъде лишен и от имуществото си? Тоя въпрос може да се разглежда от различни гледни точки. Загубата на имуществото е по-тежко наказание, отколкото изгнанието; трябва значи да има случаи при които според тежестта на престъплението, да се предвижда лишение от всичкото имущество или само от част от него- и други, при който съвсем да се предвижда. Лишението от цялото имущество да се предвижда, ако напр. предвиденото от закона изгнание е такова, което прекъсва всичките сношения между обществото и признатия за виновен гражданин, в който случай гражданинът умира, а остава само човекът вследствие на което се създават ония правни последствия, каквито се създавати при естествената смърт. Трябвало би, значи, отнетите от осъдения имоти да се предават предпочтително на законните му наследници, вместо на княза, защото за държавата изгнанието на осъдения е идентично със смъртта му. Но не на това основание се противопоставяме на конфискацията. Ако някои твърдят, че конфискациите служат за ограничение надмощието и отношението на частните лица, то не им идва на ум, че законите не могат да бъдат справедливи само за това, че произвеждат добро влияние, тъй като за да бъдат такива в действителност, трябва да произлизат от необходимостта и че една ползопренасяща справедливост не трябва да се търпи от оня законодател, който иска да затвори вратите на ония във всяко време бодри тирани, които блестящо обрисуват подходящото здравие на някои високородни, а не обръщат внимание на застрашаващата гибел и нещастие на онова мнозинство, което е родено от долния слой на обществото. Конфискациите определят цената за главата на слабия; допускат щото невиновният да споделя наказанието заедно с виновния и го турят даже в отчаяно положение да извърши престъпление. Има ли по-печална гледка от тая, да гледаш някоя фамилия хвърлена в позор и нещастие заради престъплението на семейния глава, който, тя вследствие предвиденото в закона подчинение, не можала да възпрепятствува, даже и да е притежавала средствата!