Глава шестнадесет - За смъртното наказание

Това безполезно натрупвание на наказанията, което не е могло да поправи човека, принуди ме да изследвам въпроса: дали смъртното наказание е полезно и справедливо при едно целесъобразно устройство на управлението? От где вадят хората правото, щото да умъртвяват подобните си! Те не са друго, освен сума от по възможност малки части от лична свобода, която всеки отделно жертвува за общото благо. Те представляват общата воля, която не е друго, освен сумата от всички единични изражения на волята. Кой в такъв случай ще изкаже желание да турне живота си на разположението на другиго някого? Как може в пожертвованието на една по възможност малка част от свободата, да се заключава и отказването от най-голямото благо, живота? И ако даже да е възможно това нещо, то как ще е съгласно с правилото, че човекът няма право даже сам да се лишава от живота си? Той би могъл да има това право само тогава, ако би могъл да го отстъпва на другиго или поне-на цялото общество.

И тъй, смъртното наказание не се подкрепва от някакво право, тъй като аз доказах по-горе, че такова право не може да съществува: то е само война, която се води от народа против гражданина, защото той (народът) мисли, че е необходимо и полезно да го (гражданинът) унищожи. А щом мога да докажа, че това унищожение нито е необходимо, нито пък полезно, то с това спечелвам борбата в спора за чело-вечеството. Смъртта на гражданина може да бъде необходима само на две основания: първото-ако той и да е лишен от свободата, но има още такива свръзки и такава голяма сила, щото застрашава обществената безопасност; при това, ако само съществуванието му би могло да предизвика някое опасно промяна в приетата форма на управление. Значи, смъртта на известен гражданин ще е необходима, ако чрез нея народът придобива свободата си или пък едва що я изгубва или пък във времена на безредие, когато безредието заема мястото на законите; но при миролюбивото господство на законите, при една форма на управление, която е в съгласие желанията на народа, а отвън и отвътре се защищава от общественото мнение (което, може би дава по-голяма гаран-ция, отколкото силата); където заповядва само суверенът, където за пари се изкупува само удоволствието, но не и всемогъществото: там ми се вижда, не е необходимо да се лишава гражданина от живота, щом смъртта му не е едни-чкото средство за запазвание другите от известни престъпления-ето второто основание, по силата на което би могло да се приемне за необходимо и справедливо смъртното на-казание. Ако в продължение на вековните опити смъртното на-казание не е можело да преодолее и да запази обществото от безпокойствията на смелите хора; ако примерът на римските граждани и на двадесет годишното управление на руската царица Елисавета, която е показала един възвишен пример на бащите на народите, който заменява много завоевания, изкупени с кръвта на населението, не са в състояние да убедят хората, за които езикът на разума е винаги съмнителен, а са могли да вселят само известен авторитет на вярата, то разглеждането на самата человеческа натура трябва да им гарантира верността на твърдението ми.

Не интензивността на наказанието произвежда дълбоко впечатление върху човешкия дух, а екстензивността му, защото чувствителността ни по-често се събужда от по-леки, но по-продължителни, ако и малки, но често повтарящи се впечатления, отколкото от едно силно, но преходяще възбуждане. Силата на навика се простира върху всичките чувствителни същества и както се учи човек да говори и да ходи да удовлетворява нуждите си, и също тъй и моралните му идеи се създават само чрез продължителни и често повтарящи се впечатления. Нито ужасното, нито преходящето зрелище от изпълнението на смъртното наказание застрашава човеците от това да извършват престъпления, но продължително преставящия се пример на един лишен от свобода човек, който унижен до положението на животно, чрез работата си, отплаща се на обиденото общество; това действително приспособление, което постоянно би се прилагало върху нас, би произвело много по-голямо влияние, отколкото идеята за смъртта, която човеците виждат само в далечната тъмнина: и аз ще бъда турен в същото това положение, ако извърша такова злодеяние.

При все, че смъртното наказание произвежда дълбоко впечатление, но то попада под онова бързо забравяне, под което попадат даже по-важните человечески дела, а особено бързо- под влиянието на страстите. Общо правило е: че бурните страсти преодоляват хората, но не за дълго време; те са в състояние да произвеждат революции, които от обикновени хора създават персийци и лакедемоняни, но при едни свободно управление са по за предпочитание продъл жителните, отколкото бурните впечатления.

Всяко смъртно наказание създава за преобладаващата маса едно, зрелище; но понякога то възбужда съжаление, което може да достигне до огорчение; едното или другото изпълва духа на зрителите много повече отколкото онова благодетелно застрашавание, което мисли да вкорени законът. Напротив, при всичките наказания преимущество имат ония чувства, които са меки и продължителни даже някои няма и да се възбудят от жестокостта на наказанието. Границата, която би трябвало да турне законодателството на строгостта на наказанието- като че се определя от точката, която е повече насочена срещу духовете на зрителите, отколкото срещу обвиняемия, а чувството на състрадание почва да преодолява всичките други чувства. Ако наказанието е справедливо, то не трябва да има по-голяма степен интензитетът, отколкото е нужно за застрашаване хората да не вършат престъпления. Едва ли има човек, който при едно спокойно обсъждане би се лишил да извърши известно престъпление, даже срещу едно добре възнаградено престъ-пление, като при. това има предвид вечно лишаване от свободата си. Прочие, наказанието- вечна неволя- прието вместо смъртното наказание, не съдържа ли всичко което е нужно, за да се действува застрашително на духовете. Добавям, че то съдържа много повече! Мнозина стоят спо-койно и решително срещу смъртта; някои от фанатизъм, някои от тщеславие- което почти винаги придружава човека до гроба- някой пък се осмелява към отчаян опит, за да турне на нещастието си, на живота си край; но нито фанатизмът, нито тщеславието устояват пред тежестта на веригите, пред изтезанията, пред тоягите, пред игото, пред железния кафез и отчаяния, значи, не се намира пред свършека на мъките, а едва пред началото им.

Чувството ни противостои по скоро на насилствено на несените, на най-жестоките, но скоро проходящи болки, отколкото на времето и на непрекъснатото, никога несвър-шващото бедствие, защото, при все, така да се каже, че за един миг може да се концентрира в себе си и да задуши бедствието, но няма достатъчно твърдост и центробежна сила, за да може да се отърве от влиянието му.

За да се даде пример на народа чрез прилагането на смъртното наказание, трябва всеки отделен случай да има по едно престъпление; а ако би се приспособила доживотната неволя, то само едно престъпление би ни дало безбройно-продължителни примери и, ако е нужно да се показва на хората по-често силата на законите, в такъв случай смъртните наказания трябва да следват често едно след друго; значи, трябва твърде на често да се случват престъпления. Прочие, за да може да бъде полезно смъртното наказание, трябва да не произвежда върху хората онова впечатление, което всъщност би трябвало да произвежда; трябва, прочие, едновременно да е полезно и безполезно! Ще ми се възрази, че вечната неволя е също тъй мъчителна, както и смъртта, значи, също тъй жестока; отговарям, че ако се съберат заедно всичките нещастни моменти, създадени от неволята, ще се види, че тя е още по-жестока, но тия моменти се разделят в продължение на целия живот, когато смъртното наказание съсредоточава всичките заключаващи се в него мъки в един момент, и това е именно ползата, защото те много повече влияят на зрителя, отколкото оногово, който ги търпи; защото при първия случай се представляват цяла сума от нещастни моменти, когато при другия- не може да се създаде мисълта за бъдещето, пред мъката на настоящето. Въображението преувеличава всяка мъка; всеки търпящ получава като възнаграждение утешението, за което зрителите нищо не знаят, които предполагат чувствителността си в затвърдялото чувство на нещастния.

Приблизително следното е размишлението на разбойника или на убиеца, които не могат по никакъв друг начин се отклони от това да нарушават законите, освен- от колелото или бесилката. (Аз зная, че това изложение на вътрешното побуждение е изкуство, което се получава само чрез възпитанието, но ако един разбойник не може си обясни основанията, това не доказва още, че те по-малко влияят върху него). "Какви са ония закони, които трябва да уважавам, но които турят такава яма между мене и богатия! Той отказва да ми даде парите, които искам от него, и се задоволява с туй, щото да ме отправи към работа, която той съвсем не знае! Кой е създал тия закони? Богати и могъщи хора, които никога не са се унижавали да слязнат в мръсните колиби на бедните, в които никой не е поделял последната си хапка хляб, при рева на гладните си деца, при сълзите на жена си. Нека скъсаме тия закони, които вредят на мнозинството, а ползуват само малкото лениви тирани; нека нападнеме несправедливостта в самия и източник. Аз ще се върна в естественото положение на независимостта и ще живея из-вестно време свободно и щастливо и ще се наслаждавам от Плодовете на решителността си и опита си; може би ще дойде някога времето на страданието и покаянието, но това време ще е кратко и за свободата, за наслажденията, от които съм се ползувал с години, ще отплатя със страданията само на един час. Като княз на една групичка хора ще помагам там, дето е похитено щастието и ще гледам как тираните бле-днеят и треперят от оногова, когото в нахалната си надменност по-малко са ценили, отколкото конете си, кучетата си." Тогава на духа на престъпника идва на помощ религията, която само за едно малко разкаяние му предлага сигурността на вечно блаженство и чрез туй намалява ужасния страх касателно последния акт.

Но оня, който трябва да очаква; щото цял ред години може би и целия си живот да прекара в робство и мизерия, който в очите на съгражданите си, между които е живял като свободен другар, да бъде като роб на ония закони, които по-рано са го защищавали- той ще тегли жребий при щастливото сравнение с неизвестния изход на престъплението си с краткостта на времето, в продължение на което би могъл да се наслаждава на плодовете му. Постоянно представящия му се пример от ония, които теглят последствията от нераз-съдителността си, произвежда върху него много по-силно впечатление, отколкото зрелището от едно смъртно наказание, което повече го ожесточава, отколкото смегчава.

Смъртното наказание е вредно, защото дава на човеците примери за жестокост. Ако страстите или необходимостта от война са научили човеците да проливат кръв, то законите, които уреждат действията им, не трябва да създават нови примери за зверство, които са толковава по-ужасни, понеже убиват по правилата на добре изучени формалности. Вижда ми се безсмислено, че законите, които са изражение на общата воля и за убийство проклинат и наказват, сами вършат убийство и предписват публичното убийство за да предотвратят гражданите от да ги вършат. Кои са истинските, полезните закони? Ония договори и условия, които всички биха предложили и съблюдавали, щом мълчи леко-възбуждащия се глас на частния интерес, или щом той е приравнен с гласа на всичките. А какво мисли всеки един за смъртното наказание? - Ние ще узнаеме това от огорчението и презрението, с което всеки наблюдава палача, който не е друго, освен един невинен изпълнител на общата воля: един добър гражданин, който работи заедно с нас за общото благо; който също тъй е необходимо оръдие за запазване сигурността отвътре, както са войниците отвън! От где произтича това противоречие? И защо за подигравка на здравия разум, това чувство не се унищожава? Защото хората в най- вътрешните кюшета на сърцето си, там, гдето първобитното човешко естество се е запазило още съвсем чисто, се е съхранила вярата, че с живота на човека не може да разполага никой друг, освен необходимостта на железния скиптър на която се покланя вселената.

Какво ще си помислят хората, като видят как просветените съдии, първите жреци на правдата, хладнокръвно гледат и се отнасят към бавното шествие, което води някой престъпник към смъртта; като гледат, как съдията, на мястото, гдето именно нещастният, обхванат от страх, стоящ вече срещу съдбоносната зловеща минута, с безразлично хладнокръвие, може би даже самодоволно, като вижда могъществото си, заминава, за да се ползува и нататък от удобствата и приятностите на живота? "Ах, ще кажете, тия закони за силата са само един предлог и благоразумно измислените, жестоките формалности на юстицията са само изражение, което е създадено та под мантията му по-сигурно да ни избиват, за да могат ни пренеса жертва на ненаситния кумир! Убийството е признато за гнусно действие; при все това виждаме, че се извършва с голямо хладнокръвие върху беззащитния! Нека имаме предвид тоя пример! Когато ни се описва някоя насилствена смърт, при все, че ни се вижда доста ужасна, но пак виждаме, че работата се свършва в един миг. Колко по-малко трябва да е жестока за оногова, който не е я е очаквал и по тоя начин избягва най-болезнената!"

Тия са лъжливите заключения, които, без съмнение, без да си ги обясняват, вадят ги хора с престъпнически наклон-ности, хора, върху които, както видяхме, злоупотребленията с религията имат повече влияние, от колкото самата религия.

Ако даже ми противопоставят пример от всичките сто-летия и народности, които са определяли смъртното нака-зание за известни престъпления, то ще кажа, че тоя пример се губи предвид на осветената от столетията истина, че цялата история на человечеството ни се показва като едно море от заблуждения; в което твърде рядко и в твърде редки промеждутъци изпъкват някои истини върху повърхността на водата. Почти при всичките народности са се случвали човешки жертви и кой ще се осмели да ги оправдава? Че само няколко общества и то само за кратко време са унищожавали смъртното наказание, говори повече за, отколкото против мене, защото, такава именно е общата участ на всичките велики истини, тъй като в дългата и мрачна нощ, окръжаваща хората, те пробляскват само като една лампа. Не е дошло още щастливото време, при което да проникне съзнанието в масата, както досега е било със заблуждението и от тоя закон са били изключени само ония истини, които вечната мъдрост е искала да освободи чрез откровението. Гласът на философа е съвсем слаб против безразборния вик на всички ония, които се ръководят от слепия навик; но словото ми ще намери отглас в сърцата на ония малцина мъдреци, които са разпръснати по земната повърхност и ако правдата, въпреки неизмеримите препятствия, които я държат далече от монарха, против волята му достигне до трона тогава нека знае, че му се налага от тайните желания на всичките човеци; нека знае, че ще бледнее пред него кървавата слава на завоевателите и че потомството ще му определи първото място между героите на мира; ще го турне над Тит, Антониевците и Траяновците. Колко щастливо би било човечеството, ако за пръв път сега биха му се създавали закони; сега, когато европейските тронове са заети от благодетелни монарси, които ободряват благодетелите на мира, науките, изкуствата; които са бащи на народите си; короновани граждани, на които властта увеличава щастието на поданиците, защото отстраняват от междувременен деспотизъм, който, като не е сигурен, е най- жесток, който задушава най-справедливите народни желания- желания, които донасят винаги благословия, щом успеят да достигнат до трона! Ако при тия князе още съществуват старите закони, то това е вследствие неизмеримата мъчнотия, която е свързана със заблужденията от благословиите; защото, да се очиства ръждата от старите столетия е едно ново основание за просветените граждани, за да могат да искат постоянно увеличение на тяхното могъщество.