Глава тринадесет - За продължителността и давността в съдопроизводството

Щом доказателствата са събрани и може да се оцени истинността, както и фактът на престъплението, става необходимо да се дадат на обвиняемия време и нужните средства за оправдание, но срокът да е до толкова кратък, щото да не се препятствува на бързото прилагане на наказанието, което сме признали като най-съществено за обуздаване престъпленията. При все, че криворазбраното човеколюбив въстава против краткостта на срока, но всяко съмнение се губи, щом се вземе в съображение това, че обществената безопасност е толкова повече подхвърлена на опасност, колкото е по-погрешно законодателството.

Но законите трябва да определят някакъв срок както за защита на обвиняемия, тъй и за доказвание виновността му, защото съдията би станал законодател ако би трябвало да решава относително времето, което е необходимо за доказването на известно престъпление. Също тъй, ония доказани престъпления, които за дълго време се запазват в паметта на хората, не заслужават никаква давност в полза на обвиняемия, който е успял да се отърве от наказанието чрез бягство. Но по-малките и по-малко останали известни престъпления, трябва да имат някаква давност, която да туря край на несигурната участ на гражданина; тъй като мракът, в който дълго са се укривали такива престъпления, отдавна е отстранен, и служи за удивителен пример на ненаказуемостта, когато пък на обвиняем е била дадена възможност за поправяне. Аз се ограничавам с туй, щото само да укажа тия главни черти, понеже една определена граница може се турна само при едно положително законодателство, във връзка с положението на едно определено общество; добавям още, че ако някой народ е признал ползата от по-меките наказания, то законите, които определят времето за давността или за навеждане доказателствата, съгласно с тежестта на наказанието, ако се вземе даже и самия предварителен затвор или доброволното изгнание като част от наказанието, създават едно леко подразделение на малките, меки и в едно голямо число от престъпления, изброени наказания. Сроковете, обаче, не могат да се турнат в същото отношение, както, напр. тежестта на престъпленията, защото вероятността на престъпленията към тежестта им стои тъкмо в противоположно отношение. Значи, продължителността на следствието е по-кратка а, тая на давността по-дълга. Това, разбира се, се показва като противоречие; като например ако кажех, че на престъпления от разни родове, могат да се налагат наказания с еднаква тежест; или ако, например, в наказанието се смяташе вре мето от предварителния затвор и частта от времето за да вността, преди издаването на присъдата. За да бъде по-ясна мисълта ми, ще разделя престъпленията на два класа; първи клас, които обхваща тежките престъпления, като убийството подобните на него престъпни деяния; втория- по-малките стъпления. Това поразделение се основава на човешкото естество. Правото за защита на собствения си живот е ес-тествено право, а правото за защищаване на имота социално. Числото на ония мотиви на естественото съчувствие, което заслужава състраданието на човеците, е много по-малко от мотивите на ония подбуди, които се крият в естественото стремление към щастие; то влече човеците към повреждане на едно право, което съществува между тия два класа престъпления- в отношение на вероятността им създава необходимостта да се разглеждат от различни гледни точки, колкото по-тежко, значи, колко по-рядко се случва конк ретно престъпление, толковава по-скоро трябва да става следствието (понеже предположението говори много повече в полза на невиновността на обвиняемия), за туй пък, трябва много по-голяма давност за изсрочване, защото чрез окон чателната присъда за виновността или невиновността на един човек се отстранява измамата за ненаказуемостта, опа сността, от която се увеличава чрез важността на престъп лението. Напротив при по-малките престъпления, при които вероятността за невиновност на обвиняемия е по-малка, продължителността на следствието трябва да бъде по-голяма, а срокът за давността по-малък, защото ненаказуемостта е по-малко опасна. Подразделението на престъпленията на два класа би било недопустимо, ако произходящата от ненаказуемостта вреда не би се намалявала в също такова отношение, в каквото вероятността й расте. Да не забравяме и това, че обвиняем, за виновността или невиновността на когото няма още никаква достоверност, ако в последствие поради нямане на доказателства бъде освободен, все пак, от после се открият нови- каквото законът допуска единици-отново се подхвърля на запиране и следствие, докато определената за изсрочването давност не изтече. Това, значи, е ограничението, което ми се вижда необходимостта при такива обстоятелства да може се защищава както безопасността, така и безопасността на поданиците; понеже съвсем е възможно щото едната да бъде облагодетелствувана за сметка на другата. Така, че тия две блага, върху които всеки гражданин има еднакво неотчуждимо право, не се пазят и охраняват, едната от явния и прикрития деспотизъм, а другата от анархията на буйстващата тълпа.

Има престъпления, които от една страна твърде често се случват в обществото, от друга пък страна, много мъчно се доказват; при такива престъпления тежестта на доказа телството се заменява с предположението за невиновност, а опасността от ненаказуемост трябва толкова по-ниско да се цени, колкото е по-очевидно, че честото случване на тия престъпления трябва да се търси в съвсем други причини отколкото в опасността от ненаказуемост; за такива престъпления трябва да бъдат кратки както срокът за следствието, така и за изтичането на давността. И пак прелюбодеянието и педерастията са престъпленията, които се доказват доста мъчно; при които съгласно господстващите представления, можеме се задоволи с тиранските презумпции, с мнимите доказателства, са половин доказателства, като че едно лице може да бъде половин виновно и половин невиновно, т.е. половин да бъде осъдено и половина оправдано; а изтезанието пък според ужасните предписания на някои юристи, които се налагат на съдиите като миродавни, като законодателни- простира ужасното си господство върху обвиняемия, свидетелите, най-сетне над фамилията на нещастния.

Вследствие на такива правила, може- би на оногова, комуто се види чудно, че разумът никога не е бил законодател на народите; че тежките или по-малко ясно видающи се и химерически престъпления значи ония, вероятността на които е по-голяма, могат се доказва с най-слаби и двусмислени предположения и показания; значи, като, че ли законите и съдията имат интерес да не издирват истината, а- престъпниците; като че ли опасността да бъде осъдено някое невинно лице не е толкова по-голяма, колкото по-силно говори предположението пред обвинението.

Повечето човеци са лишени от оная силна воля, без която големите престъпления са също тъй малко възможни, както големите дела на добродетелта. При такива народи, при които повечето се поддържат на деятелността на управлението и от политическите страсти, отколкото от масата или от постоянното превъзходство на законите им, двата тия фактора изпъкват винаги едновременно на лице. Смекчените нрави на такива народи повече се наклониха към запазвание съществащата форма на управление, отколкото да я поддър-ат. Ето защо се създава едно твърде съществено заключе-ие- именно: че големите престъпления, които се случват в редата на един народ, не могат да служат винаги за доказателство за упадъка му.