Глава дванадесет - За мъченията (Изтезанията)

Жестокостта, осветена от обичая на много народи е, изтезаванието на обвиняемия в продължение на предварителното дарение, било да се принуди да признае някое престъпление, било вследствие противоречията, в които се е объркал, било за откривание на съучастници, било с цел не знам за какво метафизическо и необяснимо очистване от безчестието, било най сетне, заради други престъпления, за които би могъл да бъде виновен, но за които не е обвиняван. Човек не може да се смята за виновен, докато не се произнесе против него присъда; нито пък обществото трябва да му откаже защитата си, докато не стане ясно, че е нарушил договорите, чрез които му е била призната тая защита. Нима правото на съдията да наложи наказание на някой гражданин, докато има съмнение относително туй, дали е виновен или не е друго нещо, освен правото на по-силния над по-слабия? Това нещо не е нова дилема. Или престъплението е установено, или не. Ако е установено, тогава на обвиняемия не трябва да се налага никакво друго наказание, освен предвиденото в закона и, безполезни са изтезаванията, защото и признанието би било безполезно; ако пък не е установено, тогава невинният не трябва да бъде мъчен, защото според законите, невиновен е всеки, престъплението на когото не е установено.

Коя е политическата цел на наказанията? Предосторожението (предпазванието) на другите. Но какво трябва да кажем за тайните и скритите изтезавания, на които се подхвърлят обвиняемите от тиранията на обичая? Важното е, щото нито едно открито престъпление да не остава ненаказано, но нищо не помага ако се открие, че неизвестно лице в дълбоката тъмнина е извършило и укрило някое престъпление. Едно устроено зло, което е невъзможно вече да се поправи, трябва само до толкова да се наказва, доколкото може да повлияе върху другите, за да се отклонят от лъжливата надежда за ненаказуемостта. Ако е вярно, че числото на ония, които, било от страх, било под влиянието на добродетелта уважават законите, надминават числото на ония, които ги нарушават, тогава опасността да бъде изтезаван някой, трябва толкова повече да бие в очи, колкото при други подобни обстоятелства вероятността би говорила за това, че някой не е уважавал законите.

Аз твърдя, също тъй, че ще се забъркат всичките човешки отношения ако, се изисква, щото някой едновременно да е и обвиняем и обвинител; че болките трябва да бъдат пробния камък за справедливостта, като че критериума й трябва да се търси в мускулите и жилите на някой нещастник. Закон, който предвижда наказанието е закон, който казва: "човеци, противостойте на болката, ако природата ви е вродила някое неразумно себелюбие, ако ви е дала неочуждимото право да се защищавате, ще създам у вас едно противоположно чувство, именно една геройска ненавист против самите вас и ще ви заповядам сами себе си да обвинявате и да казвате истината, когато ви разкъсат мускулите и изпочупят кокалите."

Това опорочено средство за откриване на истината е един вечен паметник на старото, сурово законодателство, при което изтезанията са огън и вода и изход от двубоя наричали божия присъда. Като че частите от скованите за вечност халки за сцепление на причините и действията са могли да бъдат разхвърляни и разкъсани заради нищожните човешки учреждения! Единствената разлика между изтезанието и мъчението чрез огън и вода се състои в това, че изходът на първото изглежда като да зависи от волята на обвиняемия, когато изходът от последните две зависи съвсем от външни причини, именно, от физическите закони. Тая разлика е само повърхността, а в действителност съвсем не съществува. Между мъченията и застрашаванията, обвиняемият е толкова малко свободен да каже истината, доколкото по-преди' е бил в състояние без да излъже, да отстрани действието на огъня или на кипящата вода. Всичките действия на волята ни се намират в непоколебимо отношение към силата на впечатлението върху чувството, от което произхожда, а чувствителността на всекиго едного има своя ясно определена граница.

Значи, впечатлението от болките може да дойде до такава степен, щото да не остава никакъв друг избор, освен да се прегръща онова средство, което по най-кратък път води към избавление към мъченията. Но тогава отговорът на обвиняемия попада под оная необходимост, на която са подчинени впечатленията от огъня и водата; - тогава оня невиновен обвиняем, който е повече чувствителен, ще се признае за виновен ако мисли, че по тоя начин ще се отърве от мъченията. Разликата между виновния и невиновния се унищожава чрез същото онова средство, което се употреблява за откриванието на такива.

Това е най-сигурното средство, щото решителните престъпници да бъдат оправдавани, а слабите невиновни обвиняеми да бъдат осъждани. Тия са печалните последствия от тоя мним критериум на истината, но тоя критериум, който е подходящ за един человекоед, когото Римляните, които, както е известно, не в едно само отношение са били варвари, задържали само за робите, които са били жертва на една сурова, но твърде много прославяна добродетел. От двамина еднакво виновни или невиновни, по-нахалният и по-смелият бива оправдаван, а слабият и страшливият бива осъждан, вследствие на много справедливото умозаключение: "Аз, съдията, ако даже да ви признавам за еднакво виновни в извършванието на известно престъпление, ти, по-нахалния, ако противостоиш на болките, ще те оправдая; ти, по-слабия, щом и се поддадеш, ще те осъдя; при все, че зная, че признанието, което е изтръгвано чрез изтезавание, няма никаква доказателствена сила, аз пък ще те изтезавам, ако не потвърдиш признанието си."

Значи, резултатът от изтезанието е в зависимост от темперамента и от съображението, което, като се гледа на различието на силата и чувствителността на индивдуумите, дава различен резултат; тъй че, един математик може много по-скоро, от колкото един съдия, да разреши проблемата: че от известна степен мускулна сила и нервна раздразнителност на някой невиновен, получава се степента на болката, която пък го принуждава да признае известно престъпление.

Обвиняемия се разпитва за това, щото да се открие истината; ако ли тая истина от изражението на лицето, от движенията на някой спокоен човек се открива с труд, колко по-мъчно, в такъв случай, ще се открие от човек, на когото болките завладяват всичките ония признаци, по които някога, истината, даже и против волята на човеците, чете се, вижда се по лицето им. Всяко стремително впечатление унищожава ония тънки разлики в някой обект, при които, понякога, съвсем ясно се виждат признаците от истината и фалшивостта.

Удивително, но необходимо е следствието развиващо се от изтезаването, защото чрез него невиновния се туря в много по-лошо положение, от колкото и виновния. Щом двамата се подведат под мъчителните въпроси, то първият има вси-чките комбинации против себе си, защото или признава престъплението и бива осъждан, или пък го признават за невиновен, вследствие на което го оправдават, но в такъв случай е претърпял едно незаслужено наказание. За виновния, прочие, е оставена благоприятната възможност, имен-но, ако противостои на мъките и бъде оправдан, в такъв случай заменява заслуженото по-тежко наказание с по-ле-ко. При съществувание на изтезаванието, значи, невинов-ният може само да изгуби, а виновният- да спечели. Тая истина ще я почувствуват- при все че малко неясно- най-сетне и ония, които се отдалечават от нея. Направеното по време на изтезанието признание е недействително, ако не бъде потвърдено с клетва; не потвърди ли обвиняемият направеното веднъж признание, подлага се отново на мъки. Някои правници, както и някои народи допускат щото тая чудна petitio principii да става три пъти; други пък го предоставляват на благоусмотрението на съдията. Излишно защото чрез представлявание безчислено много примери да казваме, че под действието на мъките мнозина са приз-нават за виновни, въпреки невиновността им; няма нито период, нито епоха, които да не притежават такива примери, но хората нито се променяват, нито пък се учат на последователност. Няма човек, идеите на когото поне малко да прескачат кръга на ежедневните нужди на живота, който поне веднъж да се е приближил към природата, която го създава с деликатен и неясен тон, но навикът, тоя тирански владетел на духовете го плаши и гони назад.

Второ основание, по силата на което се употреблява изтезанието, са противоречията, в които се забъркват по време на следствието мнимо виновните; като че ли страхът от наказанието, неизвестността от присъдата, пресиленото явяване пред съда, величието на съдията, неизвестността, която много повече мъчи невиновните, отколкото престъпниците- не могат да забъркат в противоречия пълния със страх невиновен, също тъй, както и виновният, който се стреми да се укрие; като че ли противоречията, в които тъй често изпадат невиновните, не биха се натрупвали, ако на потърсения в дълбочината дух се дадеше място само на мисълта: "Где да се търси спасение от угрожающата опасност?"

Изтезаването се употреблява също тъй да се открие дали върху обвиняемия освен престъплението, за което го обвиняват, не тежат и други някои престъпления. Това предположение може да се определи със следующето заключение: "ти си виновен за извършването на едно престъпление; следователно; може да си извършил още сто; това съмнение ме мъчи, затова аз ще се потрудя да се удостовери чрез моите средства за откривание на истината; законите допускат из-тезаванието ти, защото си виновен, защото може би си виновен, защото аз искам да си виновен".

Изтезаванието се употреблява още и за принуждавание обвиняемия да изкаже съучастниците си; но, ако е установено, че то не е съответствающото средство за откривание на истината как в такъв случай ще е целесъобразно за откриванието и касателно съучастниците?

Като че ли човек, който обвинява себе си, не може да бъде принуден да обвини и други лица? Справедливо ли е да се обвиняват хората заради чужди престъпления? Нима съучастниците не могат се откри чрез разпит на свидетели, чрез обясненията на обвиняемия, чрез изследване обстоятелствата и следите на престъплението- с една дума чрез всичко онова, което е послужило за подвеждание обвиняемия под съд? Съучастниците избягват почти веднага след задържа- нето на някого от тях; несигурността, която виси над тях, ги осъжда на изгнание и освобождава народа от опасността за нови престъпления, когато пък с наказанието на нахо-дящия се вече в ръцете на правосъдието престъпник, се постига единствената цел- да се застрашат другите и да се ограничи извършването на подобни престъпления.

Друго едно смешно основание за употребляванието на изтезаванието е очистване на обвиняемия от безчестието, тоест обявения от закона за безчестен трябва да подкрепи верността на показанията си, чрез изчупвание костите му. Това злоупотребление не трябваше да се търпи вече в осемнадесето столетие. Нима вярват, че чувствителното влияние на болката освобождава от моралното влияние на безчестието! Нима болката е средство за пречиствание! Нима безчестието е тяло, размесено с нечистотии!

Че нали безчестието е положение, което не зависи нито от законите, нито от разума, а само от публичното мнение! Изтезаванието съдействува за създаване действително безчестие за всекиго, който му става жертва. Освобождава ли се по тоя начин някой от безчестието, като го правят безчестен. Не е мъчно да откриеме източника на тоя смешен закон, защото лъжите, изопачаванията, приети от цял един народ, винаги стоят във връзка с други идеи, които тоя народ справедливо почита като някоя свещена, обща собственост. Вярваме, че тоя обичай има началото си от религиозните представления, които имат не малко влияние върху человеческите мисли, върху народите и върху епохите. Една несъмнена догма ни уверява, че от ония петна, които си навличаме посредством человеческите заблуждения и които не са тъй големи, щото да може да бъде заслужено вечното наказание, може да се изчистиме само в огъня, когото не можеме си представи; а безчестието е гражданско петно и понеже мъките, които се получават от огъня, ни освобождават от душевните и религиозните, то защо мъките от изтезанието да не могат унищожи гражданското петно, безчестието? Аз вярвам, че признанието на обвиняемия, което при някои съдилища представлява съществена необходимост за осъжданието, се цени тъй високо, пак в следствие на такова основание, понеже, именно, пред тайнствения наказателен съд признанието е съществената необходимост за тайнството. Така злоупотребяват хората с несъмнената светлина на обнаружената истина и понеже в невежествените времена тя е била единствена налице, то при всеки случай ученото человечество се обръщало към нея и по един изо-пачен начин се е ползувало от нея за съвсем други цели. Римските законоведи са признали тия истини; затова са приспособлявали изтезаванието само към ония, личните права на които са били ограбени- именно, към робите; те са в сила в Англия - при една нация, славата на която в областта на науката, превъзходство в областта на търговията, на богатството, значи и по сила; великите мъже на която са образец на добродетелта и решителността- а тия неща не допускат в нас никакво съмнение в добродетелта на законите им. Изтезанието е унищожено най-напред в Швеция от един от най-мъдрите европейски монарси, който заедно със себе възкачи на трона философията, а като законодател ръководен от любовта към поданиците си, направи ги равни и свободни, като ги турна в зависимост само от законите-единствена свобода, единствено равенство, които при сега съществуващите обстоятелства могат се изисква от един разумен човек. Изтезаването не се прилагат от съществуващите закони за армиите, които повечето се съставляват от масата на простия народ и каквито би трябвало по-често да прилагат, отколкото законите за други някой слой от обществото. Колко чудно ще се види всекиму, който, като не знае тиранската сила на обичая, трябва да се убеди, че законите на мира трябва да се приучават да седят по най-снизходителен начин от калените в борбата и кръвопролитието, духове.