Предговор от преводача на книгата - Др.Йордан Нейов

През 1685 год. били издадени ония заповеди, чрез които се вдигнали разпорежданията на натския едикт, както и драгонадит, които били издадени изключително за унищожението на протестанството във Франция. Тия мерки, обаче, не постигнали гонимата цел, защото, известно е, че всякакви насилствени мерки, взимани против онова, което се създава от времето, от условията на живота, са мерки палиативни, ако и да създават за кратко време удовлетворителни резултати, но следствията им обикновено биват такива, че създават цели сътресения, които често се отразяват върху обществения строй. Кои не е чел за мерките, взимани против разпространяването на протестанството в западна Европа, мерки, предизвикващи ония сътресения, които са се извършили в новите епохи на всемирната история! Кой не е чел за ония ужасни мерки, взимани от Лудвиг XIV и цареугодниците на онова време, против всяка свободна мисъл, всяка свободна идея! И до какви резултати доведоха всичките тия мерки? - Нито едните нито другите постигнаха гонимата цел. Едните станаха причина за признаването в последствие свободата на религията, веротърпимостта, а другите- създадоха гилотинирането на един нещастен, невинен потомец на Лудвиг XIV- последствие от необмислени мерки. Никой неможе да ограничи свободата на мисълта, защото тя е по-силна, по-бърза даже от светкавицата и винаги поразява този, който посяга върху нея... Въпреки тия мерки, протестанството се запазило в много фамилии по южните провинции на Франция. Една от тия мерки се е отразила и върху фамилията на Йохан Галас през 1762 год., трагичната история на която е станала известна посредством Волтер, който може да се каже, че непосредствено е станал причина за написването на това съчинение.

Йохан Галас, 70 годишен старец, калвинист, е живял в Тулуза и честно е изхранвал семейството си посредством търговия. Бил е необикновено честен, с тих и спокоен темперамент, защото, въпреки това, че е бил силно привързан към бащината си религия, със спокойствие претърпял преминаването на втория си син Лудвиг към католицизма (през 1761 год. ); независимо от това, даже след тази случка той задържал и за напред в къщата си, слугинята- католичка, която не малко способствувала на Лудвиг да промени бащината си религия.

На 31 октомври 1761 год. Галас задържал за вечеря младия Лаве, от Бордо, някогашен съученик на стария му син Антоан. По време на вечерята, последният напуснал стаята, което той често правел, без да знаят сътрапезниците защо. Към 9,30 часа, Лаве се разделил с Галас и с другите с които който през всичкото време били заедно, с изключение на излезлия Антоан, и си тръгнал, като третият син- Пиер тръгнал да придружи гостенина до квартирата му. Но едва щом излязъл от стаята, чули отчаяни викове, следствие на което всички се спуснали към виковете и- що да видят! Лаве и Пиер стояли пред увисналото тяло на Антоан. Въжето било привързано на една върлина, която била сложена между двете крила на една полуотворена врата. Старият Галас грабнал сина си и го люшкал докато паднала върлината, като своевременно пратил Пиер за лекар, който още с пристигането си казал, че Антоан е мъртъв като добавил, че е задушен, показвайки белезите по шията му.

Събралата се вследствие виковете на фамилията тълпа щом чула думите на лекаря, веднага произнесла присъдата си: синът искал да премине към католицизма, но за да не направи това, протестанската фамилия го удушила! Крясъ- ците и заканванията на фанатизираната тълпа предричали всички изгледи на настъпващото линчово правосъдие. Но не от това правосъдие, а от едно съдебно убийство било решено да умре горкия Галас! Повиканата от приятелите на фамилията полиция, уж да я отърве от заканващата се тълпа, арестувала цялата фамилия, заедно с Лаве, което още повече възбудило тълпата против фамилията.

След едно четири месечно следствие, Тулузският парламент с 8 против 5 гласа произнесъл следната присъда: "осъжда се Йохан Галас на смърт чрез обесване, Пиер - на вечно заточение, а другите се оправдават." - Съдебното убийство станало, а заедно с него тълпата се удовлетворила! Обществената съвест, подкрепена от тази присъда, се успокоила, защото сляпата Темида чрез заслепените си жреци дали още една жертва- доказателство за несъвършенството на човешкото правосъдие. Какво е помогнало на еретика Галас като не съществували никакви доказателства против него; като се е указало неопорочено минало му; толерант-ността му спрямо сина си и слугинята; като се има в предвид неправдоподобността на доказателствата по обвинението му, умопомрачението, което било забелязано от известно време върху сина му. Какво му е помогнало като, както цялата фамилия, така и Лаве твърдели, че през цялото време стария Галас не е слизал от горния етаж! Тяхното свидетелствуване не му помогнало, защото са му близки, съобвиняеми и най-вече задържани заедно с него по едно и също обвинение и главно, защото е дадено от еретици! Какво му помогнало и това, че в продължение на следствието, след като му изпочушили костите, пак не открили нужните за следствието доказателства! Но правосъдието трябвало да даде една жертва на фанатизираната тълпа, защото било е опасно да не й я дадат в един град, който е навикнал, щото спомените за парижките кървави сватби, ежегодно да отпразнува с такава една процесия. И тъй -на 9 март 1762 год. старият Галас бил екзекутиран и след едно мъчение от три часа, палачът нанесъл последния удар върху нещастника. Той издъхнал невинен като на врата му висяла ужасната присъда, която го признавала за убиец на чедото си!.. Която била издадена в името на Бога и царя! - Двамината домакини, придружаващи го до мястото за екзекутиране му обяснявали, че те, не само не го признават за виновен, но че даже го взимат за рядък пример от морална сила и християнска преданост- а в това време печалният звук от католическите камбанарии се разнасял из целия град за успокоение душата на чедото и за опростяване греховете на чедоубиеца, когато той пък до последната си минута се молил за грешните души на темидните жреци. Имотите му били конфискувани, а Пиер трябвало да се откаже от протестанството и заедно с двете си сестри да постъпят в манастирите.

Вдовицата Галас се преселила в Женева и се запознала с пребиваващия във Фарней - Волтер. В тоя седемдесетгодишен старец намерила лицето, което се застъпило за нея пред Франция и Европа тъй енергически, че доколкото е възможно нещастното семейство било обезщетено материално. Подкрепен от адвоката Elie de Beamont и др. някои, чрез брошурата Sur la tole`rance- Волтер докарал работата до там, щото на третия ден от годишнината от екзекутирането на стария Галас, парижкият парламент след зрело обсъждане произшествието, доказателствата и пр. признал Галас и фамилията му за съвършено невинни. Лудвиг XV определил на фамилията като обезщетение една значителна сума и от всякъде й пращали подаръци; даже руската царица Екатерина, с едно твърде ласкателно за Волтер писмо, не забравила да покаже благодеянието си към нещастната фамилия- жертва на юстицията.

Като чела брошурата Sur la tole`rance, Екатерина с твърде справедливо негодувание извикала: " какво е това човешко правосъдие!? " Ако земните съдии не притежават качествата на непогрешимостта, то нека при подобни случаи вместо да осъждат един невинен- да оправдаят десет души виновни, защото грехът и гризението на съвестта, са много по-големи от колкото при оправданието на десет души виновни- но тулузските магистрати се оправдали с приетото от философията правило "error humanum esto"!

В това време в Милано съществувало едно дружество под названието "jl kaffe" (" което е издавало едно списание под същото название ), членовете на което били млади италианци и французи, между които имало чиновници и други лица. На разговори се събирали в къщата на председателя на финансово-търговската камара, граф Вери. Това дружество- парично общество на философите- изучавало с особено усърдие френската философия, особено произведенията на Монтескьо, Русо и на енциклопедистите и както ще видиме по-долу било е в непосредствени сношения с последните. Член на това общество е бил и Cesare Bonesano di Beccria( Чезаре Бекария).

Енциклопедистите обърнали погледите си и върху гнилото положение на наказателното право на Франция и другите страни. Тулузският процес им дал благоприятния случай, щото да насочат стрелите си против съществуващите в углавното право принципи. Това било последвано от всякъде. Енциклопедистите се обърнали и към духовните си родственици в Милано. Един от членовете на jl kaffe получил писмо от секретариата на енциклопедистите с покана да ги подкрепят в борбата против съществуващото наказателно право, която покана, единодушно била приета. Изпълнението на тази задача вземал върху си- въодушевения от граф Вера тогава едва тридесет годишен (март 1663 год.) момък, член на дружеството, името на когото ще остане безсмъртно, поради борбата му за правата на човека. Cesare Bonesano di Beccria- роден през 1735 год. в Милано, умрял на 29/Х1/1793 год. е бил потомък на твърде знатната в XIV столетие в Павия фамилия Бекария. Баща му е бил доста богат човек, но възпитан по правилата на средновековните религиозни предубеждения, дал и на сина си едно "фанатическо възпитание", както се изразявал самият Бекария. Едва след като се запознал с философията, родило се в него чувството за уважение на човечеството. С особено усърдие е изучавал произведенията на Монтескьо: след туй произведенията на Хелвециуса, Бюфон, Дидро, Хума, Далегберга и Контилака: сам той е казвал, че тия са били авторите, произведенията на които са направили най-голям преврат в душевното му и умствено мировъзрение и го възродили.

Между приятелите си Бекария е благодарен най-много на графа Вера- както и на жена му- който му е внушил идеята за написването на това съчинение и, който след написването му, едва го е отървал от пламъците на огъня Бекария отчаян, веднъж се опитал да го изгори задето на много места- даже в цялата книга- мислите му били тъй излагани, щото с особено напрежение е можело да се разбере онова, което е искал да изрази. Но той не е бил виновен за това. - Човек, който имал енергията, смелостта да -се застъпи, въобще, за правата на човека, е притежавал всичките условия за излагане мислите си тъй, щото за никого да не са съмнителни и трудни за разбиране. Но времето, обстоятелствата го принудили към тоя начин на излагане на мислите си. Известно е, че по онова време Италия още е била под влияние на средновековните предубеждения и че там царувал духът на папите, а не идеите на Монтескьо, Дидро и др. Между другото населението от 120000 души, в Милано имало е само двадесет души, които са изказвали желание да се учат и да се пренасят жертви за добродетелта и правдата. По онова време населението на Милано е било непримиримо срещу ония, които биха се опитали да го пренесат посред идеите на XVII столетие. Ето защо Del delliti a delle penne е издадена за пръв път през 1764 год. в Милано, анонимно. А при такова положение, мисля, не ще има защо да се обвиняват било автора, било преводача, ако някои места на книгата се виждат доста тъмни, а други мъчно разбираеми. Когато е писал това съчинение Бекария е имал предвид участта на Маккиавелли, Галлилея, Женони и др. Значи той е имал право да обвива светлината в такива облачета, през които тя едва да може да проблясква- та да не остава да се разруши божия свят. Само оня би имал право да го обвинява за този начин на действие, който е услужил на човечеството повече, отколкото той. Във всеки случай ония, който са продължили задачата му, с нищо не могат му отблагодари за откриването на тази трънлива пътека, по която по-сетне изникнаха хубавите плодове на отмахване изтезаването в наказателното право, защото в това отношение никои други, освен него-с изключение на Томазиуса- не е земал по-голямо участие в борбата. По тоя начин на действие, Бекария е станал защитник на човечеството без да бъде негов мъчител.

След издаването на това съчинение Бекария си спечелил много неприятели, които в последствие съдействували за унищожаването на едно важно произведение, озаглавено "За законодателството". Най-хубавото издание на съчинението Dell delliti a delle penne е от два тома, напечатано във Венеция, което е претърпяло повече от 34 издания. На френски е преведено от Abbe Morelet, със забележки от Дидро и Волтер: Commentair sur la livre delit et des peins. Има и няколко немски преводи, като най-добрия е от Юлиус Глассер, който е претърпял няколко издания, а испанския е бил задушен от инквизицията.

Като предлагам тая книга ( превод от Глассер ) на българската читающа публика, вярвам, че никой не ще ме обвини гдето съм избрал за превод толкова старо съчинение, тъй като прокарваните в него принципи, никога няма да остареят.

Нека в заключение кажа, че нито грижите на законодателното ни тяло, нито пък нашите съдебни институти са много далеч от нравите на оная епоха, в която е писано това съчинение.

Сливен, Януари, 1901год.
Д-р Нейов.