Хронология на развитие на дактилоскопията

От любознателност трябва да се отбележи,че в Египет е намерена вкаменелост с отпечатък от длан, за която не се твърди да е човешка, на 10 000 години.На практика обаче, първото доказателство за проявен интерес към папиларните линии на ръцете е праисторическата скална рисунка, показана на картинката по-долу, намерена на скала до езерото Кежимуйки в Нова Скотия/ Канада.

По-късно около 1750г. преди н.е. жителите на Вавилон използвали специфични глинени плочки с нанесени пръстови отпечатъци върху тях, в търговските си отношения. Aсирийците също използвали този начин за идентификация. Днес в лондонския музей се пазят около 22 000 глинени плочи от библиотеката на цар Ашурбанипал, намерени при разкопки на Ниневия( столицата на Асирия), сред които се срещат и договори,удостоверени с поставен пръстов отпечатък.

В Китай използвали пръстовите отпечатъци за “подписването” на различни видове договори, официални документи, в наказателния процес и при уреждане на семейно-правни отношения. Това ставало чрез глинено клеймо на което се оставял отпечатъка. Най-старият намерен документ, който доказва това, датира от 300 г. преди н.е.. Може да се поспори, обаче, дали китайците са били запознати с уникалността на рисунъка изграден от папиларните линии или просто са придавали някакъв обвързващ или тържествен ефект на докосването на документа с ръка.

В Древния Рим, Куантилиан използвал кървавата следа от длан, оставена на местопрестъплението, за да докаже убийство. Това е първият случай в историята на разкриване престъплението и наказване на виновния чрез използването на отпечатъци.

Още през 8 век след н.е. в Япония отпечатъкът е бил достатъчен за обвързването с договор.

Към 14 век официалните документи в Персия винаги се съпътствали с пръстов отпечатък върху тях.

Според Е.Локар развитието на дактилоскопията протича през три периода - доисторически, емпиричен и научен. От тази гледна точка може да се каже, че емпирическия период започва през 1684 год., когато д-р Неемия Гру (Nehemiah Grew), британец по народност и иначе известен с работата си в областта на ботаниката и физиологията на растенията, описва в детайли релефа на ръката, като споменава дори и потните пори, използвайки названието "малки фонтани".

През 1686 год., излиза трудът "De Extemo Tactus Organo", чийто автор Марчело Малпиги, по-късно бива наречен дядо на криминалистиката. Качествената разлика с труда на д-р Гру, издаден 2 години по-рано,е че освен елементите на рисунъците, Малпиги открива и наличието на различните слоеве на кожа.

През 1823 год. Ян Евангелист Пуркине, професор по анатомия от университета в Бреслау, разделя в свои труд пръстовите отпечатъци на девет категории, но не отделя никакво внимание на идентификационната им сила.

През 1858 год. британеца Уилям Хершел - служител в Източно-индийската компания използва пръстови отпечатъци за сключването на договор със съконтрахенти. По-късно той става магистрат в Нудея, като едно от основните му задължения е да разпределя пенсиите на местните и да предотвратява максимално измамите с тях.Познавайки идентификационните възможности на пръстовите отпечатъци, Хершел започва да изисква полагането им от всеки получаващ пенсия. Измамите след този момент рязко намалели.

Въодушевен от успеха си, през 1977 год., Хершел поисква позволение да приложи системата си в местен затвор, но то му е отказано.

Някъде по-това време шотландския лекар Хенри Фолдс, работещ в болница в Япония, изучава отпечатъците и през Октомври 1880 год. изпраща статия до списание "Природа". По-късно той се свърза с Чарлз Дарвин за съвет. Дарвин го насочва към братовчед си - Сър Франсис Галтон.

Интересът на Галтон към разглежданата материя през 1892 год довежда до едно от най-важните научни разработки свързани с дактилоскопията. Това е първата книга по темата, в която също така се посочват уникалността и неизменяемостта на отпечатъците, както и тяхна класификация, която се ползва и до днес.